Достъп до лечение в чужбина, когато то не е възможно у нас: планирано лечение с процедурата S2

Регламенти (ЕС) 883/2004 и 987/2009 за координация на системите за социална сигурност – S2

Регламентите за координация на системите за социална сигурност посочват, че всички постоянни жители на Европейския съюз, които допринасят към здравноосигурителната система на държава-членка, имат право на планово медицинско лечение във всички останали държави от ЕИП и Швейцария. Разходите ще бъдат покрити, ако пациентът е получил разрешение от своята национална здравноосигурителна институция преди началото на лечението.

Процесът по придобиване на това разрешение е регулиран с административен формуляр S2 – документ, който е стандартизиран за всички държави-членки на ЕС и който трябва да бъде предоставен от здравноосигурителния орган, отговарящ за пациентите. След това документът се представя пред медицинското заведение в чужбина. Всички плащания се извършват директно от здравноосигурителните институции на двете държави-членки, без да се изискват предварителни плащания от пациента, с изключение на плащания, които биха възникнали и при лечение на местен пациент в държавата на лечението.

Предоставяне на разрешение е задължително, ако лечението е включено в здравния пакет на двете държави и не може да бъде предоставено на пациента в родината му в приемливи, обосновани срокове (познато също като принцип на избягване на „необосновано забавяне“). Всяко по-нататъшно разрешение е обект на индивидуална оценка, което често води до конфликти между пациентите и институциите във връзка с определяне необходимостта от лечението или други формалности.

Обикновено има и допълнителни изисквания за получаване на предварително разрешение и те варират между различните държави-членки. Препоръчва се пациентите да се свържат с Националните Органи за Контакт в тяхната държава, за да получат повече информация за специфичните изисквания. Обикновено те включват документация, която доказва, че всички основни изисквания са спазени, заедно с план за лечение от съответния доставчик на здравни услуги и писмено потвърждение, че формулярът S2 ще бъде приет. 

Здравните институции не са задължени да покриват пътни разходи, разходи, свързани с настаняване, или разходи при преводите, но могат да го направят по своя преценка. Също така те не са задължени да дават разрешение на заявления, които не отговарят на официалните изисквания, но имат правото да го направят, ако смятат, че е необходимо изключение. Същото важи и за възстановяване на сумата след започване на лечението, ако пациентът не е кандидатствал за разрешение в предвидения за това срок. 

На сайта на НЗОК може да откриете допълнителна информация по темата, както и необхоходимите заявление и документи, които да се приложат заедно с попълненото заявление.

Също информация за рутинно или спешно здравеопазване може да откриете и на Здраве – Вашата Европа.

Какво стои зад S2?

Първата стъпка за координацията на социалното осигуряване датира от 1971 г. с регламент 1408/1971, отнасящ се до правата на европейски граждани, работещи и движещи се свободно в рамките на ЕС. Подписването на Единния европейски акт през 1985 г. не предизвика основни допълнения и промени в съществуващия регламент, който към този момент все още се грижи за случаи на непланирана (спешна) медицинска помощ в границите на Европейския съюз или с редки случаи на планирано лечение, в които разходите биват покрити условно при получаване на предварително разрешение. В следващите години тази липса на промяна и адаптиране към развиващия се единен пазар започна да привлича вниманието както на политиците, така и на експертите в областта [1].

През 2004 беше изготвен преработен вариант на регламента за координация на системите за социално осигуряване: Регламент 883/2004. Това съвпадна с първия проект на вече известната директива „Болкещайн“, отнасяща се до сектора на услугите. Докато отделно звено, а именно група на високо ниво (HLG) за здравеопазване и медицински грижи, подготвя Регламент 883/2004, Европейската комисия също включва тези услуги в предложената директива, но след като се среща с широко разпространена съпротива, изоставя идеята. Така 883/2004 остава единственият регулатор на необходимата медицинска помощ като част от предоставянето на социални услуги и за първи път ясно ги разграничава от всички други услуги, които евентуално могат да бъдат предоставени на потребител. Пет години по-късно Регламент 987/2009 също бива приет, във функцията си на наръчник за прилагането на 883/2004 [2].

[1] Leidl, R., Rhodes, G., (1997). “Cross-border healthcare in the European Union” European Journal of Public Health Vol. 7(3), 1-3 

[2] Baeten R. (2012) “Europeanization of national health systems, National impact and EU codification of the patient mobility case law.” EPSU and OSE.