Мисия (не)възможна: Лечение на българи в чужбина

Качествено и „справедливо“ здравеопазване е от първостепенно значение за просперитета на една нация. Имаме ли, обаче, подобен тип здравеопазване в нашата мила татковина? Кои са предизвикателствата и възможните решения?

През 2012 г. едва 20% от пълнолетните български граждани, желаещи да получат специализирана медицинска помощ, недостъпна в пределите на България, са били одобрени за финансиране от Министерство на здравеопазването.

Най-честата причина, изтъквана в отговор на отказите на повече от 180 българи, подали нужните документи, е възможност за лечение у нас, съобщи през март в. „Стандарт”.

Статистиката на останалите пациенти, желаещи медицинско обслужване в чужбина, звучи една идея по-обнадеждаващо.

През изтеклата 2012 г., 60% от пациентите са упражнили правата си като граждани на ЕС чрез получаването на финансиране от Националната здравноосигурителна каса /НЗОК/. В същото време 715 от общо 837 деца до 18г., кандидатстващи за средства от Фонда на лечение на деца в чужбина, са имали шанса за такова.

Недомислици малко, но достатъчни.

На пръв поглед процедурата изглежда лесна – документи и комисия, но бюрокрацията крие своите забравени от чиновниците „подводни камъни“, които често могат да костват нечий живот.

Така например лице, одобрено от Фонда за лечение на деца, вече навършило 18г., не може да се възползва от средствата и  трябва отново да мине през процеса на кандидатстване този път към Комисията за лечение на българи в чужбина.

Друг парадокс, касаещ НЗОК, са формулярите за лечение извън граница Е112 и S2. Те подкриват единствено стойността на извършената медицинска процедура, изключвайки разноските по хонорарите на екипа, потребителските такси и пътуването.

Скорошните предложения за поправки в закона целят да покрият разходите на пациента в чужбина. Въпреки това, той трябва да плати сам дължимото на място, но може да изисква възвръщаемост на сумата от НЗОК и здравното министерство.  Уловката се крие във факта, че те биха поели единствено дейности, покриващи се и у нас, в размер по български стандарт.

Освен това, спънка може да представлява липсата на качествени кадри в България. 500 лекари напускат родината ни всяка година. Поради тази причина, не е изненадващо, че малцина лекари в България имат смелостта да се нагърбят със сложни и заплетени медицински случаи.

От своя страна болните български граждани вземат решението да пътуват в рамките на ЕС, най-често в Германия, Испания или Холандия, с или без заветното „Да“ за планов прием. В случай, че чуждестранните лекари класифицират  медицинската процедура като животозастрашаваща, касата ще поеме разноските. В противен случай българското – НАШЕТО – здраве е оставено на произвола.

Питам се: „Докога?“

Докога гражданите на Република България ще се молят за нечия милостиня и ще ходят по мъките в многобройни институции за лечение?

Нима българските данъкоплатци не заслужават качествено лечение след години плащане на здравни осигуровки?

Докога лечението ще е възможно само на хартия, но не и в действителност?

Стъпка напред, а не назад.

Трудно се живее в безпаричие. Още по-трудно в среда, пропита от бюрократични спънки. Време е да спрем със самосъжалението и да действаме, подавайки ръка на обезверените граждани, невярващи в институциите.

Нека стимулираме дарителската инициатива от големи компании към Фонда за лечение на деца в чужбина и Комисията за лечение в чужбина, за да намалим или премахнем лимита на средства, отпускани на всеки пациент.

Нека покажем гражданска активност, целяща обединяване на институциите, отговарящи за лечението в чужбина, с оглед на проблемите от бюрократично естество, пред които се изправят болните и техните семейства, без намаляване на отпуснатите средства и броят на одобрените за лечение лица.

Чрез организиране на кампании за подпомагане на развитието на българските лекари, нека задържим българските кадри в страната.

Жулияна Боянова