Красимира Георгиева: Хората са просто разкошни

В следващите редове ще ви разкажем историята на една майка. За пътя на лечението на сина й в Мюнстер, Германия и за успешната асистенция на доброволците на Лечение без граници, ви представяме Красимира Георгиева.

Всичко започва в България, където Красимира лекува своя син първоначално, но се оказва, че в страната е невъзможно да му бъде поставена протезата, от която момчето се нуждае. Установява се, че няма нито внос на протези, нито обучени лекари, за да я поставят.

От Фонда за лечение на деца в чужбина я ориентират към болница в Мюнстер, Германия. Още преди да замине, тя намира в интернет група на българи живеещи там, и чрез тях се свързва с доброволци от Лечение без граници.

От германската болницата е информирана за процедурите, които предстоят на сина й, затова смята, че заминава с ясна представа какво предстои да се случи. На място открива, че хотелът, в който са настанени от Фонда за лечение на българи в чужбина, е много далече от болницата – трябва да се сменят няколко транспортни средства, а най-близкият магазин е на 3 км.

На помощ й идва българка, която живее отдавна в Мюнстер, и я настанява у дома си. В последствие Красимира успява да се премести в семеен хотел към болницата и така проблемът с настаняването е решен. В болницата се оказва, че лекарят в България е разчел грешно скенера на сина й, което е и причината Красимира да предпочита за в бъдеще при нужда да се обръща към германската, а не българската болница.

”Не мога да съм сигурна, как да им имам доверие?”, коментира тя, но веднага прави уговорката, че като цяло има добро мнение за българските лекари, те винаги са се държали добре със сина й и не смята, че нивото им е лошо. А и в германската болница не всичко е перфектно. На детето не е назначен един лекар, както са очаквали, а първоначално се наложило да ходят все при различни, въпреки че проблемът е един. Цялата медицинска документация се събирала в папка, от която всеки следващ лекар се информирал.

Друга слабост на системата според българката е, че въпреки уговорения предварително час чакането обикновено трае с часове. Не е можело да се поиска и второ мнение, въпреки че двама лекари от болницата са й казали две противоположни неща за една особеност след операцията. Обяснено й било, че второ мнение тя може да получи, само ако лекарят реши да го поиска. Според майката в Германия медиците обхващат повече сфери при лечението – редовно правят различни тестове, за да са сигурни, че избраната терапия не вреди на нещо друго.

В Мюнстер Красимира разполага с малка армия от доброволци на Лечение без граници. При първите посещения в болницата винаги има по един с нея въпреки продължителното чакане пред кабинетите. Затова след време се установява практиката доброволците да чакат обаждане и да разговарят с лекаря по телефона. Красимира знае кой от доброволците кога е свободен и така избира на кого да се обади.

Разговорите протичат на високоговорител, тя може да зададе всичките си въпроси, а лекарите приветстват възможността всичко да бъде изяснено. Красимира се научава предварително да пита дали при следващата среща ще е необходим човек, който да помага с превода, но се оказва, че дори и при отговор не, тя все пак има нужда, защото от нейна страна въпросите възникват периодично. Единственият проблем може да се окаже липсата на обхват в някое крило.

За нашите доброволци тя говори с обич – помагали са й при лечението на сина й във всяка стъпка – търсенето на квартирата е било ужас, но добре, че е била Ивка, която звъняла всеки ден да намери място. Иво пък все я разсмивал и тогава осъзнала, че не се е смяла от сърце от месеци. Имената се изреждат едно след друго – доста хора имат принос за това всичко да е уредено – рентгеновите снимки са пристигнали на нечий адрес и се озовават в ръцете й още на следващия ден, защото “така и така минавам към центъра”, администрацията е преборена, запитванията са написани и изпратени, а и детето има разнообразна компания. Доброволците вкарват нормалното в едно ненормално ежедневие.

Красимира е много благодарна на всички, които са й помогнали по време на лечението на сина й – случайни хора, доброволци, лекари от Германия, но и лекари от България. “Хората са разкошни,” завършва Красимира.

Автор: Мира Монева