Как да се отнасяме към хората с увреждания?

Представяме ви поредния пост от рубриката на Боян Пешев.

Здравейте, читатели на „Лечение без граници“,

Днес се замислих каква да бъде следващата тема и се спрях на това „Как да се отнасяме към хората с увреждания“.

Как? Да помогнем ли на сляп човек на светофара или да дарим стотинки на човека без един крак, просещ на улицата? Да се преместим в най-далечния край на улицата от детето с нетипично поведение, държащо се странно на улицата? Да отговорим ли на особняка с мръсни дрехи, който ни пита дали от тук минава даден номер автобус? А как да се държим с кучето водач, докато е в автобуса заедно с човек, който има нужда от него?

Най-важното нещо е да се отнасяме към хората с увреждания като с равни. Да не ги съжаляваме, да не страним от тях, да не ги приемаме като различни, и обратно – да не акцентираме върху техния недостатък.

Виждаме незрящ човек на светофара до нас. Не бива веднага да го хванем за ръка и да започнем да го превеждаме през улицата, като че ли е някакво малко дете (повярвайте има такива случай). Какво да направим?

Първо трябва да съобразим дали светофара има звукова сигнализация, дали човека ще се ориентира при зелен сигнал, ако останалите хора започнат да пресичат улицата.

Второ е изключително важно да му предложим помощ и чак когато човека се съгласи, тогава да му помогнем. Не бива при виждането на сляп човек да го вдигаме (ако сме физически способни) и да го превеждаме през улицата. Представете си, че сте човек на светофар и не виждате абсолютно нищо и изведнъж някой ви хваща, вдига и пренася на улицата. Ще се стреснете, а след това ще се почувствате дори унизен, защото се чувствате неравностойно.

За кучетата водачи е важно да се знаят няколко неща. Най-важно: тези кучетата са на работа и не бива да ги храним, галим или по друг начин да им отвличаме вниманието, защото в момента те са очите на човека пред нас. Не се плашете от тях, те са обучени, възпитани да помагат само и единствено на човека, за който се грижат и няма да ни навредят или нападнат.

Какво да направим когато пред нас на тротоара се задава дете с видимо странно и нетипично поведение? За да си отговорим на този въпрос отново е необходимо да се поставим на мястото на неговия придружител, най-често това е неговата майка. Представете си да сте майката на това дете, да сте с него на улицата и да разбирате, че детето ви не се държи така, както се държат останалите деца. Гледате погледите на останалите хора, едни гневни и укорителни, други състрадателни и т.н. Важно е да приемем това като нещо нормално и да не показваме специално, индивидуално отношение към детето. Докато се разминаваме с него и детето по някакъв начин направи контакт с нас не бива да реагираме остро, примерно да ни настъпи или спъне без да иска е редно да се усмихнем и да кажем, че няма проблем, вместо да вдигнем скандал за това как  детето е невъзпитано и родителят не е в състояние да възпита детето си. Ако пък ситуацията е различна и детето например е в криза, а родителят видимо от притеснение и паника се затруднява да се справи със ситуацията, е редно да предложим помощта си и да помогнем за успокояването детето. В тези ситуации хората се чувстват сами с децата си и самата помощ от друг човек действа като глътка чист въздух и тушира паниката, но е важно да предложим помощта си, а не да реагираме през действията на родителя, защото ние сме обикновен минувач и не знаем особеностите на детето, докато родителя ги знае. От друга страна не трябва да забравяме, че хората са различни и тяхната реакция е индивидуална. Докато на една майка бихме помогнали, като и предложим помощта си, то друга би се почувствала ужасно от факта, че привлича хора със ситуацията в която е изпаднала. Но това, което може спокойно да направим е: да не сочим с пръст, да не даваме осъдителни коментари, да не гледаме странно.

Да погледнем към нещо често случващо се по улиците на София. Идва до нас някакъв човек с отблъскващ външен вид или с нетипично поведение. Виждаме човека и си помисляме, че или е наркоман, или има психични проблеми и веднага се отдръпваме. Но този човек ни пита дали на дадената спирка минава тролей номер 2, а ние се правим, че не го чуваме и се обръщаме на другата страна. Случвало ви се е нали? А сега без да целя да ви карам да се чувствате зле ще ви представя по различна гледна точка. Този човек може да е с интелектуален дефицит и животът да му е преминал през специални училища, индивидуални програми и хиляди часове индивидуална работа за да може да научи, че пред блока му спира тролей номер 2 и спирката му е тази с червеното магазинче от което трябва да си купи билет винаги, когато ползва тролей и че трябва да си купи още един за да може да се върне. Това нещо го е учил в продължение на една, две, а може и повече години. Сега си представете, че този човек на видима възраст 30-40 години вече е загубил своите родители и за него се грижи, някой далечен роднина или съсед. Този човек му носи храна и му помага със сметките, но през останалото време нашият човек се разхожда по града или ходи на едно и също място, място което му носи спокойствие, място което обича. В момента този човек е научен, че може да се прибере с тролей номер 2. Научен е, когато застане на спирка, да попита дали от там минава даденото превозно средство. Припомнете си как този мъж или жена в момента ви пита дали минава тролей номер 2 на спирката. Ще му отговорите веднага, нали? Да определено, но защото сте си представили другата страна на монетата – страна, която ни се спестява, а е изключително важна.

Накрая да споменем и хората, просещи на улицата с някакви видими увреждания, били те физически, като липса на крайници или психически (с интелектуални дефицити). Ако видите човек, просещ на улицата с видимо увреждане – било то физическо, като липса на крайник, или психическо (с интелектуални дефицити), вместо да му метнете лев или два е по-добре да му купите топло ядене или да го почерпите едно кафе; да поговорите с него; да се запознаете с проблемите му; да го накарате да се почувства човек… Понякога е хубаво и да си припомним, че нашите проблеми не са толкова големи, колкото си мислим; че има хора, в по-лошо положение от нашето.